Тази пролет се раждаше много мъчително.
Пъпките с тежък пукот се пръскаха.
Яхнал голите клони вятърът кръстник
след смеха си оставяше кървава диря.

Неродени пищяха в черупките косове.
А дъждът бе разлистил ситен молитвеник.
Впила нокти в сърцата, пролетта недоносена
с дъх отровен вестеше своето идване.

И крещяхме, крещяхме! Със зеленото бликаха
на забравата бяла голите охлюви.
От умора пияни, ослепели от чакане
безадресни се лутаха нашите погледи.


Колко жажда за слънце в света ни средзимен!
... Душите ни нямат собствено име!