В очите на баба залезът слизаше
едносричен и тих като селска камбана,
от ръждата изронена, натежала с години,
пресъхнала в песни за родство и за курбан.
Отдавна простиха се с живи и с мъртви
душата й – празна от всякаква грешност,
въгленът – тлеещ в огнището съскащо,
вретеното – мъркащо в късната вечер…
Напевно се точеше тънката нишка
запредена с обич, примесена с огън,
усукала здравец и мирис на смирна,
три пъти вречена – и трите за Бога!
В разкрача на дните посипа брашното
от звездните мелници, изпя се животът.
И баба замина да шета на Господ
да плеви небесната нива от троскот.
Ти, майко смълчана, прости суетата,
която подгони в града челядта ти.
И прошка да взема от теб не сколасах,
не смогнах и кръст да пречупя на прага
на селската черква. Смирение няма
в очите ми жадни, в ръцете ми ледни.
Не успях да науча цената на пламъка,
който да стъквам за празник и делник.
Каква орисия! Жена да си в село!
Живот да даряваш, далече да пращаш,
Сълзи да преглъщаш, додето изтлеят
зениците твои – светулки на камък.
От теб да остане, когато се скършиш,
въздишка в бръшляна наместо листца,
с която да милваш пред прага на къщата
изтрите стъпки на твойте деца.