В погледа ти и без думи тръпна,
соковете ми греховно шъпнат…
Чуваш ли ги – пролетни и диви?
Потопи се в светлите им гриви...
Приливите предизвикай в мене –
нека чак Луната да простене…
Отливът, когато в нас пролази
с бурно стихващи след щорм талази,
с утринна усмивка закичи ме,
в стих ме заключи и наречи ме
в синия ти поглед да остана -
приливно шумяща и желана…