Блестящи капки от сутрешен дъжд
къпят тялото ти
в първия слънчев зрак.
Съвършеният кръг на формата
е покрит с жълто-червена паяжина
по цялата геометрична изисканост.
Гладните ми ръце те притискат,
пазейки сочната анатомия.
Време е… готова си…
Сега, вече, сама се разполовяваш,
а някога си била символ
на безсмъртност, или опорна точка
на греховен лост от първи род…
за продължение на рода.
Костилката е, като мозъчна кора,
а накацалите мисли - жилещи оси,
сънуващи откраднат лет/д/ен мед.
Планета си в дланта ми
и само нежен мъх
преграда е пред гравитацията.