Наоколо ни беше пропастта,
посяти с писъци нивя,
и ледено бездушни ветрове,
кълвяха нашите нозе,

далече под краката ни света,
изхвърлил ни от мисълта,
подобен на пустинник оглушал,
не знаеше за нашата печал,

далечен, непознат и отчужден
до ужас променен,
под маска на действителни черти
за четири обречени души?

2.

Момиче и жена с коси в кармин,
с размазан от сълзите грим,
гърдите им две двойки зверове,
готови за жестоки боеве,

във кожен клин изящните бедра,
на фона на кървящата луна,
трепереха от гневна страст
обсебени от хищен бяс.

Два гейзера на любовта.
Две пластика на Вечната Жена.
Ухание на две бездни.
Две пламенни души.

Не знаеха, че техните мъже,
сме близо и ги чуваме добре,
и истината вече е една,
разголената тайна, пропастта?

Разбити четири съдби!
Безкрайно изтерзани дни!
Не биваше да е така,
единствен носих цялата вина?

3.

Мълния небето пропука,
ненадейно във лятната скука,
сякаш импулс на момиче,
което ?обичам? изрича.

Вятър застреля със клони,
пискаха много милиони,
адови твари във мрака
разстлал се за миг из земята.

Беше до мен, но изчезна,
чувствах ръката й нежна,
сякаш последна надежда,
някъде как ме отвежда.

Дъждът се изливаше лудо,
беше си истинско чудо,
параклиса дето видяхме
във който засмени се свряхме.

Запалихме тънките свещи,
навън беше толкоз зловещо.
Имах водка във джоба,
малка утеха за роба.

Бавно от нея отпихме,
мокрите дрехи свалихме,
блестяха църковните свещи
в очите й грешни горещи.

В невиност на млада кошута,
трепереше в грях абсолюта,
истина гола и плаха,
колеблива на крачка от прага.

Истина с форма на бенка
на дясната гръд съвършена,
свежест приливаща в скверен
проблясък под хълма Венерен.

Табу на приятелска близост,
последна молитва за милост,
на кладата вещица млада,
сред крясъци с крясък: ?Пощада!?

Туптеж на сърца изтерзани,
разкъсват ни диви пирани,
преди да захапя гърдата,
разгърнали бяхме бездната.

Беше случайно, но пак се повтори,
престанахме да се борим,
истината, че се желаем,
бе ни съдено да осъзнаем.

4.

Два гейзера на любовта,
две пластики на Вечната Жена
изрекоха със съзаклятен глас,
че още имат на съдбата власт,

че трябва някой да умре,
цялата комедия да спре
и както истината им една,
една душа ще свърши в пропастта.

Две форми на лъстта,
хищници във тяло на жена,
оръдия създадени за грях,
виновен и наивен бях.

Не се залъгвах: лудостта
е другото лице на нежността,
която всяка с мене сподели,
сега готова да мъсти.

Пламенни сърца не се тешат,
не и двете да простят,
не без жертва за храна
за да затвори пропастта.

Носих цялата вина
Исках да го изрека,
Но преварен бях
и смутен разбрах:

5.

-Беше като наранена котка,
когато взе да прекаляваш с водка,
свежа, нежна и ранима,
упора търсейки откри ме.

По тебе, тя, тъжеше,
ти жалък мреше,
разбит от търсения във живота
предал се на порока.

В приятеля, тя, търсеше мъжа си,
какъвто ти преставаше да бъдеш,
и твърде късно за да се размине
усетих накъде върви ме.

Тъй както мъркаше заби във мене нокти,
тъй както често правят котки кротки,
раздра под ризата гръдта ми,
засмука яростно кръвта ми.

Разкъса роклята и коженото боди,
легна стенейки на пода,
сякаш се разтваряха кристали
в тялото ми отмаляло.

Прегърнах я, но ме отблъсна,
късно беше да прекъснем
не бе възможно да се върнем,
непосилно е за смъртни.

?Не бива! Още го обичам, още!
Макар и в този миг да съм немощна,
да те отблъсна, ако пак ме пожелаеш,
но трябва по-преди да знаеш:

ще съм пропаст цялата до клетка,
пропастта ще иска своята жертва,
плът понякога прощава,
моята не е такава??

Сякаш плесник зашлеви ми,
в мигом, за миг, отрезви ме,
ала плът понякога прощава,
нашата не бе такава?

6.

Истина на халби сто,
в детският въпрос: ?защо?,
в милиярд изсечени гори,
на възвисени войни,

в някой грозен таблоид,
тежък грях разкрит,
в бръснач под виснала ръка,
в гъба под зенита на града,

в бикини сладки под мустак,
във напреднал стадий рак,
във тракат оплют,
в разложение на труп?

Компромат във пепелник,
змийски виещ се език?
Истина!? Компромисна жена!
Беше ли един за пропастта?

7.

Добре, че ме превари бих чувствал се виновен!
Падна ми товар огромен:
По-долу нямаше оттам където бяхме,
макар до пропастта стояхме?

Дали и аз да му разкажа,
размазан както съм да го размажа,
мълчах, оставях му вината,
дордето има я, ще има и душата!

8.

Два гейзера на любовта,
две пластики на вечната жена,
до тях отнякъде се появи
учителката им по ски?

Гърдите им две двойки зверове,
готови за жестоки боеве.
Във кожен клин изящните бедра
ритнаха я в пропастта?