/картината, която не съм нарисувал/ Портите бутнах, че като минеш,аз да застана до крушата, сам,теб да погледам - стройна, чимширена.Пък да докарвам, че нищо не знам.Как да издам аз, че снощи видях ги,голи гърдите ти - плътен кокос,две месечини в снагата ти палмова.Там,по-надолу пък – чист абанос...Боже! Нозете ти - скулптор изваял ги!Стегнати, стройни – мечтата на мъж...После обърна се. Бях го забравил -вятърът духна така, изведнъж.Круша овална, на две разделена,с топъл, примамлив и искащ загар...Сякаш бе клада за мен наредена -хвърли ме мигом във адски пожар.Вярвай, водата, в която се къпешбеше безсилна жарта да гаси...Бе тиха нощ със звездици напъпила.Вятърът просто пердето свали.Днеска,омаян до нашата круша,мълком те гледам,магия открил -беше съседче ти - мъничко, сгушено...Бог е Богиня от теб сътворил.