Хей, Огледалото...
показвай ми тялото,
такова каквото е пред теб,
за дa не те изпотроша цялото,
когато виждам само своят силует!
Завиждаш, завиждаааааш,
че гола ме виждаш,
а не можеш да докоснеш плътта,
която е в теб цялата,
но с отразената си красота!
На пръсти повдигната
въртя се доволна,
оглеждам се цяла и трептя.
И става ми весело,
и става ми песенно,
от видяната в теб красота...
Попиваш ликът ми,
усещаш дъхът ми,
с насмешка без грешка,
надменно стоя...
И гледам, оглеждам,
оправям, подреждам,
голямата в мен суета...
Безумно съм хубава,
гледам се влюбено,
с тяло танцувам без срам...
Гледаш учудено
лицето ми влюбено,
а аз се усмихвам без свян...
Защо съм тъй истнинска,
можеща, искрена,
до болка позната за теб...
След време облечена,
с душа разсъблечена,
отново заставам нащрек,
аз сресвам косите си,
гримирам очите си,
и гледам във теб с погледа мек...
Хей, Огледалото,
обичаш ме цялата,
такава каквато съм:
безумно красива,
доволна, щастлива,
като сънуван,
но сбъднат сън!