Във топлите есенни  полусенки,

човекът от думи ме гледаше само.

Премерва се явно, за да ме уцели,

       (Когато, скоро,  пак заговори.)

Човекът – не го и познавам.

Със  думите благи, красиви -

                паравани изящни си  прави.

(А аз до един ги изписах с картини.)

Странното  нещо -  родено от думи,

     на светло не мога да го припозная.

Искам от прицела да се измъкна.

      Да си помисля за малко.

(Въпреки, че моите чувства –

                    теглят ме бързо от тука.)

Ще се маскирам със ведра усмивка.

Някаква музика пъхам в ушите… по-силно!

Тръгвам напето и махам с ръката…

Човекът от думи ме следва полека.

Човекът ме гледа  с въпрос  и със хумор.

Не вярва да стана тъй бързо разумна.

Не вярва от него да се откъсна,

                      публика силно му трябва…