Мълчиш... Седиш си тихо и мълчиш...

А мене ме разкъсват урагани...

Главата ми се пълни със мъгли,

притисната във потните ми длани...

Мълчиш... И аз мълча... А в мен крещи

една неосъзната неизбежност...

Мълчанието всъщност не боли,

боли от непонятната небрежност,

с която сложи всичко под капак

и просто продължи, а аз се давя,

аз не успявам - падам, ставам пак,

опитвам да потегля, да забравя...

Мълчанието всъщност не боли...

Боли забравата, която сея

в сърцето си с ръждясали игли...