на Петьо

Един и същи път
вървяхме с тебе.
В едно небе
от книжни хвърчила
живееха наволя световете
на нашите момчешки начала…

Един и същи бряг…
От думи.
Един прозорец гледахме -
в съня.
А в сняг един
потъваше между ни
посърналата рамка на деня…

И чак когато пламъкът отне те.
По мръкнало, в нечакан час.
Разбрах, че с твоето отсъствие
умирам и по малко аз…

Не помня думите
от листа на стената.
Какво ми казваха
във тоя скръбен ден.
Усещах, че потъвам…
в черен вятър.
(Наблизо до смъртта съм бил роден…)

Ще ме пробожда,
щом открия,
от днес
в съня на твоя брод…
едно небе… И топло име…
И сянка, минала в живот.