Неделята е циганка крадлива.

Посяга в мен.

И взема огледалото…

Варосаното тяло на свещта

подпира още

моста ми. От спомени.

И гледам с него

как тече

реката в бяло. По вечерника.

В събудените сенки

на върба.

В попътни думи.

И следи от есен.

Неделята в смълчаната трева

е пъстроокото дете на дявола.

Забравено, на вечност от дома,

посяга днес… И чупи огледалото.

Като картина на Дега -

потъва в стъпки светлината.

Така живея - до река.

Опазил брегове. И вятър.

А някъде, до късните жита…

в неокосени дни след някой -

от своята неделя Любовта

измисляше самия край. На лятото…