“Защо да подражаваме на Бога -
роден, разпънат и възкръснал.”
Петър Велчев
О, това е миг… вълшебство…
Човек да се роди
от друг човек.
И после като ехо
да заглъхне.
В житейското само небе.
Ден като ден. Един. От лято.
Но някак си… по-светъл,
по-спокоен.
Единствен.
Първи в теб. И кратък…
От който тръгват земните неволи.
Не зная как живях дотук.
И как умирах.
По бавното надолу на годините.
Не съм прибирал сън.
Или молитвеник.
Ни чужди сенки в себе си. От зимите…
Не зная…
И не съм дете отдавна.
А този ден у мен живее празен.
Вълшебството на лековита рана
ме буди нощем, сякаш че ме пази…
в смъртта – неканена… и близка.
С лицето на пореден залез.
Камбаните не бият.
И не трябва
дори един,
едничък звън да се отрони.
Защото няма никой в бяло.
И не е Рождество Христово.
То, пътят чака…
( път да има…)
а не – “роден, разпънат и възкръснал”.
Защо да подражаваме на Господ.
Нали у всеки има църква…
И духна ли свещта си…
да открия,
че още съм в тире
от двете дати…
Надолу ли вървя,
или от нула
започва в мене ново лято?..
Един след друг си тръгват -
къси думи. Дежурни поздрави… И тостове.
Един след друг - и моите гости-
по гърбицата на притворството.
Как побелява вечер мракът…
Затворил всичките си порти,
оставам сам. Със тишината
на своята рожденна дата.