По едно време стигнах до там, че се страхувах отново да отворя страницата със страховете си.
Чувството, естествено беше непосилно за крехката ми психика и се ужасявах от нови открития.
Мислех си, че щом не поглеждам, нищо оттам не съществува и се заравях умело в пясъка.
Докато не излезеше нещо ново, каращо ме да плача, да си мисля, че идва края на света.
Мислих много...още повече се наранявах, аз не можех да бъда пренебрегвана, не и в този си живот.
Но всичко си остана така, просто нямах очи и смелост да поискам спокойствието си обратно.
То горкото беше заключено далече оттук, може би в нечие друго писмо, до някой непознат.
Сърцето ми пустееше с всеки изминал ден повече и повече, плачеше, и те молеше за милост.
И накрая си избрах място в живота ти - ей там, в онова тъмното ъгълче на края на света ти.
Там, където може би още никоя не беше докоснала със сбръчканите си опорочени ръце.
И си заживях тихо и мълчаливо, надявайки се някой ден да ме измъкнеш оттам…може би…
Стоях и си мирувах, пеех ти понякога, говорех ...обаче ти никога не чу нищо от това.
Мина време... виках те по име, но не се обърна. Накрая умрях безмълвно в онзи ъгъл.
Ти не разбра.