все по-лесно се случват. едни и същи неща.
нисък съм. искам да порасна...
стискам клепачи. зъби. центрофугирам кръвта и
нищо. обрах плодовете през оградата.
и по-далеч не стигам.
опрян в решетките, остарях.
и какво да запаля?
искрите издъхват в бетона.
в тинята. в праха.
и ето как ти...
     не се случи.
няма виновници, когато не е важно.
за последен път обвиних шанса, когато бях глупак без варианти.
ще построя човек с каквото имам.
здравей... това не съм аз.
а, да!
не знаех нищо и се пазех от онзи аз, който ще дойде.
имах повече. ли?
видях вълните...
и ще ги мразя, докато сянката се крие.
целта ми, целта ми...
беше някъде тук...
скъсан джобът.
път от цветя.
и когато изтекоха до край,
паднах.

това беше нашият петък. моят подарък. животът ми свърши сутринта. и до края на слънцето плувам срещу течението. всяка стъпка напред, за да се върна в началото. защо ми трябваше да прохождам? сега се изгубих. няма време.
няма време!
какво оставих след мен?
вътрешности.
какво остана в мен?
точка.

от начало до край, тъпча пясъка обратно в артериите. създавам, нали? оставям следи? статуи от развалена храна. сърца от хартия по магистралата. ето какво било...

не съм търсел живота ти...
искал съм да се отпечатам в себе си.
за да не се забравя.

и все пак