от Дега
изпива жаден камъкът
до дъх
останалото слънце на деня.
А залеза е кървав вечен подпис,
прибрал до себе си телата
на късните вечерни чайки…
Така умиращите стъпки
след теб за сетен път
прорязват
на пясъка дъха, лицето…
с една затихваща омраза.
Закотвен в стар, ръждясал поглед,
сънят от нощните галери
потегля в пет,
от теб изпратен.
И стига
в есента при мене…
В окъсаната дреха на вика си
денят замеря бялото плашило –
изсъхнала коруба от мечтите -
със камъчета чуждо минало.
А песента му е лице
без глас… Безлична
и преметена до сиво,
Надеждата се свлича
след нощта –
насилена жена от нямо кино…
В една случайна синева
религия ми бе човека.
Заравям вечер
в паметта
за неговото живо ехо.
Простих ли
детския си смях,
прибрах ли в навеси Мечтата…
Не зная. И сънувам как
Лодкарят вече е обърнал
последните си две весла.
И чака в камъка да съмне…
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me