От детство все на пръсти
се повдигам.
Иконата пред себе си
да стигна.
Небето ми се срути
рано.
И дните като тайна
падаха…
Във есените кротки…
и водата,
затлачена от шума.
И от пясък.

2

Копнее слънце
всеки в мен прозорец.
И се размиват
в сенките на вечер –
в стена и праг –
така различни…
желанията на звездите.
Да стана по–добър
от днес…И по –обичан.

3
А в есенния дънер на дървото
отдавна криволичат сиви кръгове.
Тъй светли бяха някога, когато
по тях изписваха лица
приятелите ми…и техните тревоги.
И някак тихо в мен
умираха
с чертите им…по мръкнало
посоките.

П.С.
Сънено – слепи, безмълвни…
С изчистена, проста форма.
Търся останали… в думите
дневни цветя…За икона.