Часът е 23:29, аз съм сама, напълно сама - в душата и в съзнанието си. В стаята е светло, но пред очите ми е само една черна мъгла. Седя си пред компютъра, паля цигара след цигара и правя жалки опити да съчиня поредната си поема. Съзнанието ми е замъглено, опитвам се да подредя мислите си, така че да се получи нещо смислено, но... някак си не се получава... Гледам обезумяло към белия екран на монитора, но дори самата аз не осъзнавам, какво всъщност искам да напиша и кажа, и за какво всъщност правя всичкото това... Мъгла... Всичко в мен, над мен и около мен е само една черна мъгла. Сама съм, но това чувство не ми е непознато, то до такава степен стана част от мен, че просто свикнах с него и... започнах да изпитвам нужда от него... Колко жалко звуча само, толкова нуждаещи се хора има по света, а аз съм тръгнала да се самосъжалявам за глупости, но... нима не е човешко, нима не си мисли всеки, че неговата болка е най-голяма?... Исками се да можех да заплача, да можех поне за миг да прогоня цялата болка, която така зловещо е окупирала сърцето ми, но сълзите отдавна пресъхнаха, плача, но без сълзи и без глас, плача, но затова си знам само аз... Мъгла, черна мъгла виси над мен като орисия, толкова години живея с нея, че вече свикнах с мрака... Питам се защо точно сега и защо точно тук трябваше да напиша това, не знам... нито аз, нито вие ще разберете някога, знам само, че имах нужда да го направя...