на Цветина

Делник от нерви…
И бели стаи,
пълни със болни цветя.
Капе в глюкозата
време след вярата,
в нас замъглила стъкла…
Къс от постелята
с думи за свиждане…
сенки в полуслова.
Някак изтичаме,
помежду болката –
в ласка, в усмивка едва…

Как да ти кажа,
слънчице русо…
Няма да видиш снега.
И до ноември
ще падне по късно
твоята страшна слана…
Как да ти кажа…
а ти не ми вярвай…
Щом ще те нося докрай –
като надежда,
докоснала с пръстче
моята суха ръка.

Как да ти кажа…
Крия във шепа
тази проклета сълза,
дето опърля нощем очите ми…
Люта е нейната жар.
Само не гледай във мен…
и не вярвай,
мъничко мое цветле.
Рано е още да се живее.
Късно е да се умре.