очите ти сочат настрани и надолу.
а другаде боли. там е свършил светът.
там го няма. там не се отива. не е посока.
не стигаш пеша. не можеш да се протегнеш.
невъзможно е да го помислиш. няма очертания.
колкото повече дълбая с пръсти, стената става все по-дебела...
спънах се и преминах. подхлъзнах се. и повече никога не можах да затворя очи.

не ме разбирай погрешно,
извън контекста е
натрошено, жалко, кристално ясно и напълно различно.
капките просто следват тежестта си.
чертаят, тълпят се и дърпат надолу.
и имаш наглостта да го наричаш красота?
и разбира се, че виждаш единствено познатото.
и не е вина. и не е повод.
не е лошо, че не се отличаваш.
просто очите върху теб нямат ъгъл.