усещам мириса на старите си дънки.

усещам болка и тежест в брадичката си подпряна на коленете ми.

Чувам сякаш в далечината някакво жално и непознато хриптене,

но то идва от собственото ми гърло,

удавено с гъста слюнка.

Чувствам, че сякаш умирам и се раждам едновременно.

Болката е неописуема, а в главата ми кънти - ще премине... ще се свърши!

Сега ли се убивам или преди съм го правила с упойка?

Дявола в мен иска да излезе и да ме накара да убивам - себе си!

отново и отново,

без да разбера - сякаш аз вземам решението.

Години мрак и живот в паралела,

с такива хора повече време,

с другите

колкото се може по-малко -

те са глупаци! повърхностни, живуркащи, оцеляващи твари, а живота е само един, защо да не се самоубиваме бавно        - със кеф?

защото - така! сега го разбирам със всяка една шибана умираща и раждаща се на нейно място клетка! БОЛКА! радост!

седя неподвижно сякаш мозъкът ми е изтекал на коленете!

очи забити, празни и молещи без израз -  жалка гледка - раждане на същността на малката ми обрана от отровата душа!