Не искам милост!
Нека е свиреп
вън поривът на ветровете тъмни,
понесли горе облачната дреб,
преди над моя грешен свят да съмне.

Не искам дъжд!
Градушка да вали
над нивата у мен, когато зрее.
От всеки удар дълго да боли,
да ме разнищват жадни суховеи;

от зимни бури яростна следа
до сетен ден в сърцето ми да свети...
Не жъна жито, снопи не редя –
редя на кръстци рими и куплети.

Пощадата е глуха смърт за нас,
спокойствието е забрава прашна...
Спокойствието просто няма глас,
а немотата винаги е страшна.

Не искам милост, а жестоки дни,
защото помня истината стара:
душата е камбана.
Тя звъни
единствено когато я ударят.