Знаеш ли колко,
наистина колко,
нощем
от тишината,
от тишината
боли.
Каква болка,
чудовищна
болка,
вътре, в душата,
пулсира,
гнои.
Когато едничък
и сам саменичък,
подобно
едната луна.
Флиртвуваш
със нея
и стихчета сричаш,
във обич се вричаш,
а тя ти се смее,
същинска
разглезена
лека жена.
Като вълк
единак
във гората
самотен,
ти почваш
да виеш
от жал.
Наоколо никой...
мъртвило е, тихо...
На кой ли му дреме
за тебе и мене.
Светът е
отдавна
заспал!