Ако земята се разтвори като камък,
настръхнал за уюта на змия
и без да протестирам, съм облякъл
дълбокия и фрак от слепота,
не вярвай на шегички или вицове,
че съм напуснал своя мостик окончателно -
не бях моряк или пък капитан
на някаква отломка от бивш кораб.

Но знаеш ли, когато се обърне
морето ми на счупено кандило,
не го запалвай с огън от тъгата си,
хвърли непоклатимото мълчание
под немите му думи да те чуя.

И щом заспиш, положила глава
на тихото пристанище от спомени,
ще стъпя тихо в теб - като китарен блус,
написан с топли шепоти от вятъра.


Преди да съм стопена свещ
от изгрева,
ще те целуна
и ще те изгубя,
а ти ще разбереш
защо змията е змия -
защото съска за любов
дори под камъка.