На Елза

ти виждаш двамата

небрежно безформени

с изчистени линии

облекли в самотата си сумрака розов

незнайно усещане

неземна търпимост

невидима нишка ги свързва

като среброто във лунния лъч

пръзнал се по нежна повъхност

груба от ласки

и гладка от нежности

червена пътека разделя ги

като меч дамоклиев

застинал пред пясъка вечен

изтръпваш от гледката

и молиш за истина

болна от ужаси

очакваш ти утрото

потънало в надежди изстинали

във вятър от думи

загребваш пак нищото

плачи и мечтай

това е момента