Побелели от снежните вечери,
две къщурки блещукат в нощта,
в тях аз виждам взаимно обречени
господин с госпожа Самота.

Малка улица само дели ги
с непознатото време пред тях,
сякаш казва на всяка: “Прости ми,
но направих каквото можах.”

Не обичаме нищо загубено -
грозна болест на нашия свят.
Сътворени за спомен от минало
те ще плащат, а наш е грехът.

“Просто сгради” ще кажат критиците,
“този град е създаден за нас”,
с лекота ще избият и птиците,
твърде влюбени в своя си глас.