Но без да кажат 'Сбогом' си отиваха
човеците... такава бе съдбата,
За миг онези 'замъци' се сриваха
и всичко се загубва... вдън земята.
Едва ли от сбогуване... очаквахме
вината да разцепим... по между ни,
за прошката езиците прехапвахме
преди да ги полеем в сос от думи.
И пак стоим сами, в онези 'замъци'
които проектираха лъжите ни
от чувствата превърнати във камъни..
... от болката... зазидала душите ни.
И може би... очаквайки съдбата си
довършил бях на 'замъка' етажа,
зазидан сам... дори и в самотата си
прибързах просто... Сбогом... да ти кажа!