Тревясват в двора старите парчета
от бабината стомна за вода.
Белосаната къща под небето
привела е като че ли глава.

На прага няма кой да ме посрещне.
И да ми каже мила дума...
А птиците донасят отдалече ехо,
че баба моя стон е чула...

Мълчат затворени кепенците 
и вятърът забързва покрай тях.
До кладенеца се търкалят менците,
в които мляко е доила тя.

И пак се връщам в спомени...
Застанала усмихната насреща,
запретнала над лакътя ръкавите,
тя мята хляб в пещта гореща.

А после в кърпа от кенар завива.
И слага във чинийка масълце...
И лучена глава, във дланите претрила...
Поканва ме да хапна - от сърце!

От пъстрата градинка тя откъсва
латинка, маргаритка и лале.
Прегръща ме и ме целува,
със опакото на ръката една сълза ще спре...


                                © Павлина Петрова
                                    \"Изплетени пътеки\" - 2008