От младини до зрелост и до старост
с таена завист прекосих живота –
завиждам на вълшебната китара
за всяка струна и за всяка нота.

Завиждам за това, че може в звуци
да пресъздава ласка и тревога,
дъждовен ромон, песен на капчуци,
усмивка, обич, младост...

Аз не мога!

Завиждам на боите, на платното,
на тихата магия на статива,
завиждал съм на четката. Защото
умее красотата да открива.

Тя не рисува – тя пресътворява
вселената, художника във нея,
безсмъртие на всеки миг дарява,
дарява вечност...

Аз не го умея!

Завиждал съм на мрамора изваян,
на танца – сплав от пластика и чувство,
на песента, на жеста тъй нетраен,
завиждал съм на всеки род изкуство.

Аз имам думите.

Не мога даже
душата си да събера в куплета.
А как едно небе да се разкаже?
И как да се разкаже с думи цвете?

Разбирате ли за какво завиждам?
Как с думите да нарисувам ласка,
да нарисувам как вода приижда,
да ви разкажа как ухае праскова?...

В началото наистина бе слово,
но словото бе Бог и бе у Бога.
Светът е нежен, словото – сурово.
Ваятелят извайва.
Аз не мога!

Затуй поетите са тъй орисани –
във всеки стих с метафори и рими
чрез словото да казват само смисъла,
а чувствата – безплътни и незрими

под думите да парят като ласка,
като вълна отдолу да прииждат,
да ви упойват с аромат на праскова...
Разбирате ли ме защо завиждам?

Аз знам,
не казвам всъщност нищо ново,
но ако тези редове четете,
простете ми грапавостта на словото.

Самият стих е между редовете...