Димитровград, завръщам се сега,

но не Момиче палаво, а вече

узряла като ябълка Жена,

помамила очите на мъжете.

Излъчвам топъл, южен аромат

и южна сладост аз в кръвта си нося...

В теб нямам вече дом, мой роден град,

сега съм непозната гостенка!

Отрязани са плитките ми днес,

отдавна с боси ветрове не споря...

Доведох трите си дечица - с чест,

да им покажа своя жилав корен.

От всеки ъгъл спомени надничат

и Детството ме грабва с весел глас -

за час да върна Славеят-Момиче

в душата - трепетлика аз!

Вървим задъхани - какъв простор!

Защо ли свободата тъй е кратка?

Дърветата цвърчат от птичи хор

накацал по зелените им шапки.

Акациите сплитат жив тунел

и улицата - розова, танцува.

Лицето ми във дланите си взел,

най-влюбеният силен мъж целува:

превръща ме той в палавница пак

и хукваме към парка - и петимата,

щастливи, че за нас Димитровград

ще бъде свиден дом - ЗАВИНАГИ!

1989г., София

Из поетичната книга-спектакъл „Жива Памет”