А аз стоя измъчена от студ,

в тази стая със шумящи лампи

и вниквам в свещеният му звук,

застинал нейде в паметта ми.

А аз стоя и вятърът трептящо вее,

и и моето телце хладнее

във ледено легло ме то подканя

с вееща постелка ме обгръща.

Паметта ми вече се издухва

от пламенните строфи на доцента

и вика ми: \"Хей как ти се усмихва\"

и бавно тя напуска личността ми.

А аз стоя измъчена от студ

във тази стая със шумящи лампи

и пак червата ми шептят:

\"а ний сме гладни, гладни\".