На Баща ми

Превръщам се в безплътна сянка
на тъжната и нереална граница
между сребристата мъглявина и
слънцето, което скоро ще изгрее-
дъхът ми не е моят дъх,
душата ми, тя не е вече моя и
само твоя образ помага ми
да мисля, дишам и живея...

Докосвам вяло леката и нежна утрин,
ала не искам още да се появява,
само миг и вече ще си призрак-
доведен от нощта и слял се с
спомена, далечен и
непоносимо нереален.

Кажи ми къде се пазят онези капки
от мъглата, дето сутрин се превръщат
във роса, сълзи на тези, дето нощем са
мечтали и са пили дълго от кладенеца
на тъгата?

Кажи ми в кой свят да те потърся денем,
за да не чакам пак със нетърпение съня?
И мога ли от свойта плът да те извая,
както ти си ме изваял някога така?

Кажи ми как на времето стрелките
да обърна, да ги превърна в пясък,
да ги задържа, за да изживея всеки миг
със тебе отначало, за всяка глътка въздух
да ти благодаря?

Но ето утрото пристига, като крадец
завърнал се в своя дом, с плячката,
която е отмъкнал, от някой неподозиращ
още, може би, нещастник, за когото
вещите са всичко...

И аз...
... превръщам се във плът, ледът във вените ми
се стопява, и слънцето изгряло вече –
как го мразя, защото пак от тебе ме
отдалечава, сега започва всичко отначало-
един безсмислен ден и после нощ,
покой и суета преди поредния ми сън,
където пак сме с тебе, Татко.