Защото... теб те няма днес*

Защото ти...
... не ми помогна да се събера.
И се отказа
по средата на пътя –
там, където никога не съм била.
Аз никога не съм рисувала
с цветни тебешири по асфалта –
така, както искаш да прави
мечтаното момиченце.

Защото...
... се наложи
твърде бързо да порасна.
А онези,
които грабеха от детството ми
с пълни шепи, не ги интересува.
Те са твърде много себе си.
И твърде възрастни.
Защото така трябва.

А аз просто исках
да ме заведат на лов за пеперуди...
Днес...
кафето ми ухае на кафе,
стените са бели,
а слънцето – жълто.
Защото така трябва.
А аз все още се боря за
първата си глътка истински въздух...

Защото...
... и днес си изплитам
лунни паяжини от сълзите,
които ще изплача утре.
И стягам сърцето си с бинт –
да не боли.
Сърцето ми е една кървяща рана.
Ръцете ми са една кървяща рана.
Аз цялата съм една кървяща рана.

Защото...
... теб те няма днес.
И сигурно
посрещаш изгрева
със слънчевия лъч
в нечии чужди зеници.
Защото мен ме няма днес.
Но някой ден ще ме има.
В сълзите на твоята дъщеря.


/посветено/

___________________________________

* Експеримент в нетипична за мен форма.