/ на Красимир Дяков /

По ръбовете на кръга от делници,
погледите ни се срещнаха - в куплети,
ти даже и насън се бориш с мелници,
а аз, дори и побеляла, мисля се за Жулиета.

А тишината в нас, без много да ни пита,
избра най-простичките думи - тези, дето липсват,
целуна ги, помаха им с ръка, преди да литнат,
и топъл дъжд отникъде в душите ни заплиска.

На камъка, сред мъх от избледнели спомени,
две гущерчета пъстри дълго, дълго се обичат,
неокосената трева - въздишки вятърни зарони,
а върху телата им, роди се слънцето и се усмихна.