Шепот.
На каруци.
По асфалта.

Колелата говорят пресипнало с локвите.
А конете, събрали задъхано в кожите си
пот и дъжд- търсят ниша от време, която
да ги върне обратно в света на копнежите.

Във онези конюшни от тяхното детство
да се свият пак малки мечтаят конете-
под коремите топли на своите майки.

Да залепне сеното подобно одеяло
по копита, лишени от суша и рани.
Всяка сламка да стане крило. И когато
от прозяване млъкнат в конюшните лампите,
да заспи във кръвта на конете пушилката.

И насън, щом докоснат небето, да бъдат
капки дъжд. Да валят. И да пие земята,
да погълне във своята жажда каруците.
Да изтрие лицата на черните пътища.

И когато изсъхне пръстта, да изпрати
от дъха си конските сенки на паша
пак в небето. И те пеперуди да станат.

Разговарят все още каруците бавно
със дъжда. И блещукат конете
със очите си, сякаш фенери,
не защото ги пали асфалтът.
А защото, дори и след детство,
всеки кон е запалка за полети.