Като дете мразех мимовете.
Мразех да не ми отговарят
защо държат да са бели,
когато черното им е до гуша.
И когато жадувам обятие
да прибират ръце като статуи.

Мама беше мим, когато тате
измъкваше ръце от статуята
и ги превръщаше в свраки,
дето бият с криле тишината й.

А татко беше мим, когато мама
измъкваше ръце от статуята
и ги превръщаше в алчна опашка
от шумни, непознати гарвани.
Те идваха, за да изкопчат гънки
от гладката, изстинала постеля,
в която някога съм бил направен.

Подхвърлян между ничии мимове,
мечтаех да съм баскетболна топка.
Да се издигам към някого,
който по мен да си пада.

Времето изпълнява желания
и аз станах любимия спорт
за онези, които не знаят
иманЕ ли съм. Или нямане.

Десните ме тупкаха отляво.
Но заради дясното си име,
се бояха да ме тупкат вечно.
И ме преотстъпваха на левите,
които нямаха желание
да ме тупкат в своето ляво.

Левите ме тупкаха отдясно.
Но заради лявото си име,
ме връщаха обратно на десните,
които пак ме тупкаха отляво…

Леви десни. Десни леви
и накрая губиш центъра си.
А човекът без център е статуя.
Най- прекият път до мима
е баскетболната топка.

Сега съм хладно бяла тишина
пред теб- червенокосата ми църква.
Ледът, сковал звука на устните ми,
Осакатява твоето присъствие.

Моля те, намери чук за мима ми.
И побързай! Ако замръзна
едно към едно с формата на леда си,
ще строшиш и човека отвътре.

Ще ти подскажа- запомни с очите ми.
Намачкай ги на пюре
и ме накарай да ги изям още топли.
Използвай езика ми за вратовръзка
и го стегни около шията
на стиснатите ми за дъх копнежи.

Събори зъбите ми в комплект
вън от пещерата на мълчанието.
Приший им блясък като пиърсинг
и украси с тях сивото им тяло.

А ако пак не те крещя от болка,
прережи безшумното ми гърло.
Отърви ме от празната статуя.
Преди да прибере ръцете ти-
за нови ничии мама и тате.

Няма нужда от жестоки филми-
отговаря църквата с гърба си
и куполът ти бързо се смалява.
В началото на твоето сбогуване
болката топли приятно.
После започва да пари.
Когато си само на пиксел
от неизбежното изтичане,
Болката ме разяжда до кости.

Тогава старите ми рани млъкват.
Отскубвам ръце от дежурната статуя
и ги превръщам на дълги подпалки
в червената камина на косите ти.

Часовникът сочи последната страница
от предрешената ни утре пепел.

Времето е закон за мимове.
А ние сме беззаконие.