Обвинявам.

Наранявам. И съм зла.

На настроения съм. Или не?

Не обяснявам. И не бих могла.

Страдам. Или просто е вина?

Чия? Живея лесно. И по план.

Начертан.

От предната година.

            ***

Кого да закова: ВИНОВЕН?

Цял ден си го мисля.

И кой живота ми нищожен

понечи да записва?

           ***

Менажери - идиоти и глупаци

написаха ме в мъничка графа...

С инициали само. Да се побера.

А животът мислех, че е мой.

Няма имена. Числа.

Станах роб на собствената си мечта.

Стоя си в малката кутийка (на графата)

И чувствам - все по-малка ставам.

Главата ми - топлийка сива и метална...

Без блясък, мисъл... аз угасвам...!

Стените доближават, въздухът се изпарява.

В съседство другите топлийки плачат.

Понечих да  се поизправя -

Набоде ме онази - червена дето е... горката!

Лежа си мирно в нечий график.

Прободена. Закачена с друга на едно -

Да не избягам. А въздухът е за един.

Извиках за последно: Пуснете ни навън!

Ослушаха се другите топлийки.

Надигнаха си изкривените глави.

Ръждата полуизяла беше им душата,

но сила трепна в техните очи.

Въздухът им свърши и видяха -

Чака ги НЕ слава тях – телата
Не облага обещана, не пари.
Жалка смърт за бедните души.

Но успяха. Събраха сили и...

Събориха дъската!

Телата им се скупчиха в едно.

Глави се бяха разпилели.

Да... не всички бяха оцелели.