...Това е, стари мои приятели.
Мина времето, дето вървяхме по стръмното;
мина времето, в което пътищата
тичаха под краката ни;
и се задъхвахме - не от умора,
а от толкова много живот,
който вдишвахме.
Беше хубаво, беше истинско,
и наивно, и лудо...
Спъвахме се и падахме,
но там беше нечия ръка,
подадена приятелска ръка.
И всичко отново продължаваше -
все нагоре,
напред и нагоре...

Мина времето, мина...
Всеки тръгна след своя живот,
по пътеките, дето сам си чертае.
И не беше по-лошо,
просто беше различно -
нови среши, раздели,
приятели и любови,
надежди...

И след толкова време,
верни мои приятели,
всичко идва и си отива,
сякаш тече около теб -
ти се гмуркаш и после изплуваш;
и си мислиш, че още си същият.
Не, вече никой не е същият.
Само приятелите остават.
Онези старите верни приятели,
дето вървяхте по стръмното,
дето пътищата тичаха под краката ви,
и се задъхвахте,
и падахте,
и беше хубаво...
Беше...

Мина времето, идва другото.
И всеки от нас ще продължи -
сам, но ще продължи, защото знае -
там някъде, вдън гори,
зад девет планини, тринайсет езера
и едиколко си пещери;
там, където се срещат слънцето и луната;
там, където небето целува земята;
там, където самодиви танцуват и пеят -

та там, две крачки напред и малко на север -
там някъде има едни приятели,
едни стари и верни приятели,
дето мислят за теб

и дават смисъл на живота ти.

06.2002г.