Разнищих си душата, разпилях я в мисли.
Разтворих я във вакуума от безтегловни пространства –
за да я принудя да заплаче, и да си каже всичко…
Тогава, когато от небето се сипе порой.
Да я поръся със звезден прах –
цяла в позлата, и в отплата тя да продължи
своя живот, вътре в мен.
Да я фокусирам – във фокуса на суетата,
да я зазидам – в сянката на чешма…
Да я нарисувам – с цветове от дъгата.
Да я съжалявам, тогава, когато
притихнала в мрака, тихо мърмори за
отминали свои пристрастия…
Да я помоля да се усмихва,
тогава, когато е тъжна понякога,
и скрита във ъгъла плаче.
Да я извая от глина, да я запаля от страсти…
Да я повдигна от земята,
тогава, когато е паднала… ничком.
И тогава, да, тогава…
Да прогледне, да докосне
най-съкровените ми мисли.