Светът край мен е цял живот в движение
и всеки ден е нов и по-различен;
светът край мен безкрайно се променя
и миг със миг дори не си приличат,
и всяка следваща секунда тропа
по своему на вечността на прага,
и между днес и вчера зее пропаст,
и всяко нещо иска да избяга
на времето от вълчите капани,
от ледената неподвижност сива –
да бъде вечно, вечно да остане,
отново в младостта, отново живо.

Тъй всяка есен мъдрите дървета
пилеят мъртва шума изсушена
и всяка пролет изумрудно свети
на клоните в зелената вселена.
Тъй всеки път след зимите студени
на младите полета сред тревите
оставят клонести рога елените
и странно млади в зрелостта си скитат.
Тъй стари змийски кожи всяко лято
сред тръните захвърлени сребреят –
на проста мъдрост учи ни змията,
но аз съм друг, не мога като нея.

Съдбата ми е вечно постоянство
на времето във ледената зона –
край мене спят замръзнали пространства
и други са жестоките закони.
Над мен валят сурови снегопади
и трупат преспи шума изсушена –
и аз живея в отлетяла младост,
и аз сънувам пролет и промени.

Да можех, Боже Господи, да можех
пак млад да крача под небето синьо,
да можех като стара змийска кожа
да съблека излишните години,
като рога – клонати, стари, тежки –
да хвърля сред дърветата в гората
и грижите, и старите си грешки,
и този неочакван сняг в косата;
в тревите да изгубя безвъзвратно,
това, което ми тежи и пречи...
...но не умея да вървя обратно,
пък и не е ли много късно вече?

Светът край мене, цял живот в движение,
умее в младостта си да се връща...
Какво от туй? Човек не се променя,
човек до сетния си ден е същият,
завижда на елена, на змията,
на всеки лист, по клоните покарал,
на цветето, на изгрева, на вятъра...
Но той на този свят не се повтаря!
Незрими снегове над него падат
и той потъва в преспите дълбоки...

Добрата неизменност е награда.
Но, Господи, защо така жестока?