От болката по тебе ми се гади.
Не искаш ли и тебе да боля?!
Преструваш се, а много те боли.
Познавам те като петте си пръста.
Познаваш ме – и ти личи.
Загърбил свойта суматоха,
убиваш своите мечти.
Познавам те – по тъжните очи,
усмивката ти някак си сега е суха.
Целувките навярно ти горчат,
и те задавят с незададени въпроси.
Познавам те – досущ си същия.
Познавам те – по нотките тъга в гласа.
Когато тъжен си – гласът ти потреперва.
Познавам те – дори в съня
все връщаш се – дано да ме докоснеш.
И често ме сънуваш – мен,
разплаквайки насън дори звезди.
Отново плачеш, щом останеш сам -
останеш ли във плен на гордостта си.
Познавам те – по стъпките ти още.
Когато, небребродил моя свят,
захвърли ме - ненужна и студена.
Захвърли ме на онзи бряг.
(И оттогава ти се иска да ме върнеш!)
Но нямаш смелост – казваш, сложи кръст
на всичките си, трудните мечти,
на всички, неизречени на глас, въпроси.
Недей, за Бога! Зная как боли!
Ела и тихичко ме прегърни.
Сълзите ти... Недей!
Жените не издържат на сълзи.