Днес те срещнах.
Все в старото тихо градче,
кръстопът на доброто ни детство...
Аз отдавна не съм вече плахо момче –
ти си все тъй вулкан от кокетство.

В стил ампир ми разказа за своите дни
- орнаменти, детайли, украси...
Не, не сме били близки, но казах: - Седни! –
и ти седна на моята маса.

И на чаша кафе в четвърт час ми разкри
как при тебе стояли нещата –
лъскав брак, бърз развод, пост, любовни игри...
... стар барок с излиняла позлата.

Не, не сме били близки със тебе преди
- с теб бе трудно човек да общува -
други кръгове, знаеш ли, други среди...
А, веднъж май те учих да плуваш!

Беше някога взрив от прищевки и страст,
водоскок от капризи и младост...
Боже мой, туй ли само остава от нас –
поолющена стара фасада?

Не, не сме били никога близки преди
- просто хората тук се познават.
Ти живота си в стил рококо подреди.
Само дето... животът минава

и един ден с коси от сребро, посивял,
отразен в огледалото прашно,
осъзнаваш, че в стил Помпадур си живял –
смешно, тъжно, нелепо...
И страшно.