Сутрин.
Пясък - студен като сняг.
Побелял от солта, спала в него.
Няма никого за репетиции -
нито гларуси. Нито спасители.
И чадърите, свили главите си
още спят - хърка вятър в телата им.

Тя е тъмна.
Сама.
И облечена.
А морето пред нея е голо.

Тя е само жена от Ахтопол.
Не жена, а по-скоро момиче,
за което светът е тъй малък,
че щом някой и` стисне сърцето,
не намира къде да избяга.
И с кого да смени празнотата си.

Тананика с треперещи устни
срещу изгрева песен от детството.
Но страхът, че не свети за никого
е тъй силен във нейната музика.

А тя знае, че носи морето,
даже в рани – фенери за всеки.
И се моли да грее за нея.
Ала скоро ще дойдат онези,
за които морето е вана.
Ще нашарят вълните му с белези.
А след тях ще е трудно за блясък.
Ако вземе от чуждите белези,
те ще бъдат и нейни. Тогава
от момиче старица ще стане.

Като прахосмукачка е залезът.
И почиства морето, но бавно.
А от чакане плахите вчера
са изгубени днес. И си тръгват.

Няма време да чака покана.
Тя съблича с най-гладните пръсти
всяка маска на дреха от себе си.
И я хвърля в лицето на слънцето.

И страхът се разбива в скалите
на парченца, кълвани от чайките.
Те отлитат със сити стомаси,
а тя влиза със пламнало тяло
във морето. И диша солта му.
Но душата и` свети, не тялото.

Тя е светла.
И своя.
И гола.
А морето със нея облечено
като котка в краката и` мърка.
И събира с най-нежните лапи
дълго ехо във нейната кожа.

А по обед изплува на сушата.
При скалите, които рибарите
не докосват със лодки отдавна.
Но по кръчмите тихо шушукат
че са Черни скали. И убиват.

Сяда светеща още на камъка
за почивка. И гледа в далекото
как осите се скупчват по плажа
и се втурват да жилят морето.
Не е тъжна - тя знае, че пази
от най-чистата сол. И на връщане
ще я пусне обратно да диша.

Тя е само жена от Ахтопол.
Не жена, а по-скоро момиче,
за което светът е тъй плитък.
Но морето във нея - дълбоко.