Те брулят шумно чуждите кочани,
за да завият свят на мухите,
които си издирват притежание.
Бързат нещата да не се порежат
на острата жажда в царевичака.

Само вик и черната змия
ще хвърли жилещия си език
от белите ръце на господаря.
А камшикът е първият знак
за предстоящо царство на мухите.

Тълпа от атрофирали ръце
ронят зърна от позлатени маски.
Профукали огризките от страх,
че в пръстите им вече няма чувства.

Ръцете, често срещали кочан,
самите се превръщат на кочани.
Кочанът съществува, за да падне.
За да бъде оглозган. Забравен.

Безръки са, откакто ги отблъсна
прегръдката на мама и на татко.
Аз куче ли съм, мамо?
Да, но живо. Щом хапеш,
значи можеш и да дишаш.

А грозно ли е кучето ми, тате?
Красиво е! Щом лае, значи пее.

Тези, същите мама и татко
прогониха от прага палетата.
Недей да хапеш- заповяда мама-
ако искаш да останеш живо,
играй изгубил зъбките си вол.
Иначе мама я чакат мухите.

Недей да лаеш- заповяда тате-
ако искаш да изглеждаш хубаво.
играй усмихната и няма дупка,
когато господарят има нужди.
Иначе татко ще срещне мухите.

Бързат послушно нещата
да спасят мама и тате.
И скритата си искрица надежда,
че всеки бял от утре господар
е извървяното си, черно вчера.

Когато алчният вулкан в небето
се умори да бълва гневна лава,
земята почернява и изстива.
В царевичака каца леден вятър
и мухите престават да хапят.

Тогава господарят кладе огън
и кани с пришита усмивка нещата
да стоплят паметта, че са човеци.

Замазва раните в стомасите им
с блатиста каша и печени бръмбари.
Размърдва ръждата в сърцата им
с дръпки от секънд- хенд опиум.

Танцува с тях край огнището.
Събаря хлабавата им защита.
Докато ги държи илюзията,
сграбчва някое от по- запазените.

Ела с мен, нещо. Ти си по- специално.
Ще те направя господар. Обичам те!
И то, сияещо, се шмугва доброволно
към дълбокото дъно на царевичака.

А господарят в знак на благодарност
изхранва обилно плътта си
с внезапна голота от писъци.
Бесът на вятъра надвиква всеки дъх.
А робите са толкова надрусани.
Светът е оглушал за това нещо.

И няма кой да ти помогне, мършо.
Господар ли? Майка ти е кучка.
Баща ти- уличен пес.
Куче си се родил. Куче ще си отидеш.

Издърпва от сваления колан
немит отдавна нож
със слон за дръжка.
И с танц от единствена стъпка
печели вечно мълчание
от спиращия бързо земетръс
в дансинга на поредното нещо.

Тишина. Царевицата зрее
от капки вино в жадните си корени.
А нещата спят. Но не сънуват.
Безшумни са клепачите отвътре.

Вулканът се прозява в полумрак.
И мухите хукват да опитат
от студа на прясното алено.
Но всяка лакомия се наказва.
Изригва безпощадният вулкан
по вкамененото без форма нещо.

Първо помита мухите.
За да не загрозяват светлината,
с която е изваял детски облик.
После помита детето.
Разпилява го на светъл прах.

Ранният, сутрешен вятър
гали с праха на дете
сънените страни на нещата.
И те бързат да стигнат мухите.
За да заслужат своя светлина.
Светлината да бъдат свободни.