На внучките ми, близначките Рая и Деница

Две приказни пера от чисто злато
на моя праг сред утрото горяха.
Дали ги бе забравила луната
или среднощ на селската ми стряха
бе кацала Жар-птица уморена
и, плясвайки с крилата си елмазни,
оставила бе две пера за мене –
безценен дар и за душата празник?

Не ми завиждайте.
Не дар безценен
са двете мънички слънца в тревата!
Перата са наистина за мене,
от истинска Жар-птица са перата,
обсипани са с перли и рубини,
горят по тях вълшебни самоцвети,
преливат в розово, в зелено, в синьо,
като стопено лунно злато светят;

...но всичко е различно – сто години
животът ми бе птица пъстропера,
но птицата вълшебна си замина,
Жар-птица просто си отиде вчера.
Бях приказно богат – бях млад и силен,
Жар-птица биеше с крила у мене;
събирах от живота плод обилен,
моретата ми бяха до колене.

Пилеех с пълни шепи – имах много,
без граници живях, живях за двама.
Не съжалявам!
Просто днес не мога –
Жар-птицата на младостта я няма.
Отиде си!
Жар-птица не избяга –
сбогува се и тръгна късно снощи,
а двете приказни пера на прага
са туй, което ми остава още.

Но то ми стига!
С две пера от злато
две мънички принцеси ще закича –
дано да бъдат приказно богати,
да пръскат с пълни шепи, да обичат,
да са обичани, да са щастливи,
а птицата вълшебна ще долита
и те със всеки изгрев ще откриват
на прага си перото на мечтите.