Не тръгвай, яхабиби, тази нощ с кервана!
Сънувах те! Сънят ми беше много лош -
пустинна буря, череп бял и черна врана...
Не тръгвай, яхабиби! Не и тази нощ.
В мъгла, червено е окото на луната,
за прясна кръв пустинята спотайва прах,
не вейва лъх... дори цикадите мълчат и...
Не ти е път - не е по воля на Аллах.
Ела, при мен, при мрака в моята палатка!
Смили кинжалите на смуглите очи!
Като фурма, за теб, нощта ще бъде сладка,
никабът ми надолу, когато пропълзи.
Ръцете ми - две бели кобри в тъмнината,
по тялото ти ще се вият в бавен танц,
десетки, гривните ми ще искрят и златни,
светулки сластни, в звън, ще раждат върху нас.
С коси ще те залея, с мускус благодатен,
по палмата на моя гъвкав кръст, без път
ще тръпнеш с всяка моя гънка, а луната
ще кипне в стонове по грешната ми плът.
На водопой ще слязат с грубия ти ритъм
звездите над оазиса на жадно стадо.
От устните ми ще ги пиеш ненаситен,
до бяло нажежен, до воя сладостен...
Не тръгвай, яхабиби, остани при мене!
Тревожни са камилите ти...Чуй - пръхтят!
На запад тежко пъплят облаците черни,
керванът вече бавно точи се на път.
Не ме оставяй, яхабиби, виж ме - плача!
Нали си спомняш, че ти казах за съня?
Недей! Почакай! На седлото не се качвай!
Пустинята... повярвай ми!... Тя е жена!
Радост Даскалова