Гневът ми се разпадна на зърна от тишина,
превърна се в изящна непохватност.
Завърна се спокойната усмивка на деня,
прегърна ме светлинна необятност.

От болката изгаряща остана кратък стон,
втвърди се до излишна вкаменелост.
Условност пренебрегната направи ми поклон,
стихийно изпари се до безцелност.

Откърти се въздишка като вятърничав лист,
подхлъзна се в разкаляните друми.
Подсмихнах се – умереният, в мене, песимист
говореше на себе си без думи.

Загледах се в стената, побеляла като мен,
рисувах непознати йероглифи.
И този ден изниза се безкрайно отегчен,
стопи се като мисъл апокрифна.

Прегърнах си китарата, потропах леко с пръст,
а струните пресилено погалих.
Не песен, в мен нахлуваше желание за кръст,
в чиято власт душата си оставих.