Вятърът свири на своята туба,
напористо нахлува при мен.
Разхвърля и мисли и чувства,
аз се опитвам да си ги взема.
Разпиляни събраните чувства,
разноцветни летят покрай мен,
той упорито отново разбутва,
подреждам вече и нощ и ден.
И тъй не успявам да сложа ред,
заради този нахалник студен.
Над главата ми щуро бучи и вее
и се изгубих в посока и време.
Поглеждам навън и какво да видя–
пролетни клонки покрити от сняг.
Мили цветчета, слънце не вижда!
И се разплаках през смях за тях.