Знаеш, няма „просто” пътища...
Даже и да е убийствено,
вътре в тебе търсиш смисъла
за едно такова вричане.
„Някога” било е „Винаги”
и по мене без остатъци
си оставил свойте белези.
Моите пък в теб – обратно.
Сигурно не е забравяне,
а е връщане във болката.
А така без мен пропадаш
и е толкова самотно...
Спомняш си онези вечери,
дето аз ти давах себе си.
И дълбоко, вътре в тебе...
знаеш, че си ме намерил.
Знаеш, че съм те почувствала
и че толкова е истинско...
А след всичкото обичане
другото е просто... мисъл.
И когато ме прегръщаш...
винаги ще имаш себе си.
Няма как да ме зачеркнеш.
Двама сме... една Вселена.