Изтичах през градинката

до тебе, Орех мой.

Пораснал си! Короната високо

в априлското небе размахва клони.

Наоколо расте все същата трева

и пролетните сокове

напират от яките ти корени

до младите листа.

Живееш с мъдростта на постоянството!

А аз – менлива , като Вятъра

обходих много светове

да търся все невероятното,

загадъчно-примамливото Щастие.

Изтръгната от корена издънка,

красива, но нетрайна пеперуда –

изгарях в огъня на ласките

през нощите безумни…

И днес  от всяка обич, белег имам –

невидим, като твойте пръстени!

Връстници сме и в нас годините

събират спомените пръснати

да пишат Библиите на душите ни.

Посмъртно, знам – така е съдено,

в тях много любопитни ще надничат

с надежда да ни разгадаят!

Сега те моля – дай ми сили, Орех,

връстнико мой, огромен дом на птици:

на мъдро Постоянство научи ме!

С него да повторя свойта пролет,

през женското си лято да изтичам

към есенните прагове надолу,

до зимното пленително затишие…

Дано да мога с теб да остарея!

Обгръщам те с ръце, все още;

прости ми, но когато побелея,

безсилна ще съм ствола мощен

в  пръстена на своята прегръдка,

с човешката си нежност да затворя…

Дочувам Вятъра – аз тръгвам, Орех,

в огромното небе над теб да скитам!

 

1976г., В. Търново

Из книгата „Тайнства”