В поле

от измръзнали мисли

в смисъл

отдавна

изчезнал безследно

някъде

в мрака

погубен,

студено сърцето

събуди се...

... и тръгна

да гони

топлината

избягала.

 

И тичаше... бързо

и търсеше... дълго...

... не я догони

не я откри...

... пророни

стъклени сълзи.

 

А, тя

скрила се бе

в съня си...

... и плачеше също

и тъжна бе

страдаше...

... самотата бе

нейният спътник

и обидена бе

наранена.

 

Но, нищо

не бе свършило.

 

Вяра с надежда

витаеха

в нов,

раждащ се

смисъл.

 

Сърцето студено

все още

тичайки

с очи насълзени

се спъна

в него

и там

си остана.

А, смисълът

срещна го

с душата засмяна.

 

Преплетоха се

техните съдби

в топли цветове

и заедно

с вярата

и

с надежда

нарисуваха

оранжево небе.

 

Тогава

от съня си

тъй кошмарен,

топлината

се събуди

озари я

светлината

от рисувано небе

и затича тя...

... към раждащото се...

... скрило

в себе си

поле

от парещи мисли!